Уважаеми потребители , в очакване сме на един от най - светлите български празници - 24 май . С отварянето на тази тема бих искала да си припомним красотата на българското слово . Смятам ,че имаме повод за гордост и тук всеки може да сподели любими стихове или откъси от произведения на български автори . Благодаря на всички , които ще вземат участие ! Ще положа началото с едно от най - невероятните стихотворения в нашата литература .
Две хубави очи
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; – музика – лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! –
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…
Човеците не виждали човек в човека,
а себе си в очите на човек.
Ако Нарцис бе погледнал отдалеко,
не би превърнал себе си в ковчег.
Но той обичал всичко огледално,
огледално виждал в огледален свят,
играел с отражения, и машинално,
сърцето си настроил като апарат:
С точни части и закони,
работещи в неписан ред,
оцветен в илюзии контур от мисли,
заплетени в неясен силует.
И когато огледално хора гледат,
в себе си... затворили очи,
намират бистри езера - победа -
да може Нарцис да се отличи.
Но езерото също нарцистично,
в погледа на Нарциса съзря,
себе си... и цялата си личност,
и влюби се...
във собствената си снага.
От жаждата за мъст замаян,
размъти езерото дъжд.
Нарцис се наведе над водата,
и езерото го погълна изведнъж.
Щеше ли да се огледа Нарцис,
в диамантените езерни води,
ако знаеше, че ще загине в мъки,
и няма пак единствен да се прероди?
Щеше ли да се изгуби сам, въвлечен,
във вълните му, като огледала,
ако знаеше, на дъното му вече,
лежат стотици други нарцисни тела...
И когато Нарциса потъна,
надолу в езерните дълбини,
усети като трап без дъно,
даже най- великите си дни.
Окалян в свойта уникалност,
не бил последен, нито пръв.
И разбра, че той- ловецът,
сам се е превърнал в стръв.
Приликата с всеки Нарцис,
сърцето му с куршум проби:
“Не съм единствен...” - си помисли -
и тази мисъл го уби.
Езерото го погреба мълчаливо.
От Нарцис не остана и следа.
Но езерото в миг замлъкна,
и зарови тайна под леда.
Не остана в езерото място,
за Нарциси и техните тела.
Душите им изгаснаха и то изстина.
А водите си превърна... в истински огледала.
След лед и студ, и неприветлив вятър,
плачът му повече го разкраси.
То замръзна, себе си да може,
и следващия Нарцис да спаси.
Нито Нарцис езерото заобича,
нито езерото Нарцис пожела.
Остана само спомен чужд, но личен,
за разни скрити, недовършени дела...
Твърде дълго дишали без въздух,
щом се гледат двама под вода,
един за друг и да не са, се търсят...
но някъде далеч, на свобода.
Чуват тихо ехото на Нарцис,
и егото на Нарцис ги влече,
за езерната тайна не говорят,
но дълбоко в себе си усещат, че,
там, където се оглеждат двама,
в зрителна измама,
спи ключът,
към счупеното в тях, което търси цялост...
Но не искат да го будят...
и питаш ли ги, ще си замълчат.
Когато те обидят, не тъжи. Обидни думи не изричай.
Дори да чуеш и лъжи. Недей да мразиш, а обичай.
И в най-голямата беда, намирай изход и успявай.
Дори за ножа ти в гърба, забравяй бързо и прощавай.
Пълни сърцето си с любов. Любов на другите дарявай.
Бъди за помощ винаги готов. Но никога не наранявай.
Доброто в себе си търси. Не мисли:"Животът е коварен."
Където и какъвто и да си. Знай, че трябва да си благодарен.
Върви по пътя и учи. Напред и никога не спирай.
Бъди с отворени очи. Любов и щастие намирай.
Хайде да си помълчим за нещо
Разкажи ми днес,
какво се случи.
После аз ще ти разкажа.
Колкото и да е скучен,
разговор не ще откажа.
После ще се разделим.
Аз - наляво, ти - надясно,
с други за да споделим...
същото.
Пределно ясно.
Накъдето и да тръгнеш,
всеки... вечно... всичко знае.
Скрит зад толкова лъжи,
сам едва ще се познае.
Тъжен, показен театър,
е когато си говорим,
просто, за да духа вятър.
По-добре да си спестим,
следващото изречение,
че да не настине някой,
в суетата на това течение.
И дано до там не стигна,
твърде груба да звуча,
но от цялото говорене...
само искам...
с някой да си помълча.
Elleonora
Ти отмина (3) Сякаш сън, сякаш сняг, сякаш дъжд, сякаш пролет и есен, и зима... Твойта сянка над младата ръж се изви като кърпа синя. Непрежалена тъжна шега като яребица се заобажда. И една ароматна тъга почна лекичко да те възражда. Аз се спрях,аз се спрях и затворих очи, вероятно да те преживея. А душата виновно, виновно мълчи само сянката мина през нея. Само вятърът, вятърът вейна едва, пиле някакво изписука. Ах каква,ах каква синева сме забравили някога тука. Синева,синева...
Седем нощи легнаха си, тъмнокоси. Седем синеоки дни искряха. И вихрушки седем, боси легнаха под тъжната ми стряха. Седем щори вдигнах да те видя. Седем пътища към теб пребродих. И простих горчилки и обиди, и на колене сега се моля!
Ноември е тъга... Небето слиза,
и ляга като куче пред вратата...
Ех, де да можех... някак да ти близна -
така, съвсем по кучешки, ръката...
Така, по кучешки... да можех само
с очи да кажа колко те обичам...
Да сложа лапи две на твойто рамо...
След стъпките ти... да изтичам.
Да можеше - по кучешки покорно -
в нозете ти да заскимтя - щастливо...
Но гордостта... човешката ни гордост -
убива всичко между нас... Убива...
А можеше... в мълчание да близна -
по кучешки ръцете ти - и двете...
Но думите - куршумите - излизат...
И се забиват! Право във сърцето.
А можеше - със лай да ти разкажа,
че са излишни думите - куршуми...
С тях Егото ни си придава важност...
Когато любовта... е помежду ни...
Навярно за това... небето слиза,
и ляга - като куче - пред вратата...
Да можех! Но - не мога! Да ти близна
така, съвсем по кучешки... ръката...
Навярно за това... дъждът не спира
да чука по стъклата с думи тежки...
По кучешки... животът ни събира...
Разделяме се после... по човешки.
Ние били сме, казват, звездна материя –
късчета слънце…
Как да повярвам!
Аз усещам в душата си цяла империя,
дето лъч не прониква и царят е варварин!
Моят живот е едно непрестанно усилие
да го дебна отблизо,
да му стягам юздите.
Ближните даже не подозират, милите,
под смеха ми какво, всъщност, е скрито.
И наричат ме… слънчева…
Дали не е истина?!
Щом тъмното в мене за тях е незримо?!
Щом ги обичам и светло, и искрено?!
А пък тъмни петна и слънцето има!
Пише Ти едно пораснало дете все още вярващо в Коледния дух и в чудесата! Благодаря Ти, че те има и че сгряваш детските души и сърца!
Аз не бях много послушна тази година, и предната, и по-предната също. С умисъл или не, наранявах хората, които обичам, а в края на годината, под Коледната елха, намирах подаръци от тях, и от теб може би. Какъв парадокс, нали?! Празниците се оказват моментите, в които откриваш кой те обича истински и въпреки (не заради) това, което си. Зад подаръците и усмивките разбираш колко богат си с хората до себе си. И тогава не ти трябва нищо друго – щастлив си, че ги има, че са до теб и това е всичко, от което имаш нужда!
Дядо Коледа, аз не искам нищо за себе си, аз имам много. Нямам всичко, но имам достатъчно. Затова те моля, дай на тези дето нямат това, което имам аз.
Имам най-важното – ЗДРАВЕ! Дай го на болните от тежки и по-леки болести, особено на децата. Дай го на познатите и на непознатите ми и ги дари също така с дълголетие. Пази здравите от болести, защото болестта е най-коварното нещо. Аз я познавам, виждала съм я и продължавам да я виждам. Тя не прощава на никого – нито на послушен, нито на непослушен. Тя отнема животи, погубва младост и усмивки. Усмири я и я изгони, моля те!!!
Имам Семейство! Дари самотните с другари, вдовците и вдовиците със спътници в живота, но най-вече дари изоставените деца и децата без родители с майчина ласка и бащина подкрепа! Аз ги познавам, виждала съм ги и продължавам да ги виждам. Те са плахи, с тъжни очи и празни сърца. Те протягат ръце към всеки непознат с едничката надежда да ги гушне и да ги задържи в прегръдката си завинаги! Изпрати на всяко детенце по един такъв „непознат”, моля те!!!
Имам Храна! Дай на гладните стомаси хляб, а на гладните души – просветление! Аз ги познавам, виждала съм ги и продължавам да ги виждам. Първите са кльощави, мърляви и дрипави, ровещи в пръстта, търсещи храна, но с пълна душа. А вторите са дебели, с лъскави обувки и с още по-лъскави коли, организиращи пиршества за залъгване на съвестта, но с празна душа. Дай от първите това, което липсва на вторите и обратното. Направи така, че в света всички да са равни, да няма бедни и богати, моля те!!!
Имам Късмет! Дай от него на онеправданите, на тези, които вярват, че петък 13ти носи лош късмет, на тези, които не минават под стълба и заобикалят пътя на черната котка, на каръците и мислещите се за такива. Аз ги познавам, виждала съм ги и ги виждам. Те са отчаяни и заблудени. Покажи им пътя, красотата на вървенето по него, въпреки бодличките тук и там и светлината в неговия край. Отстрани суеверието им и ги дари с кураж, моля те!!!
Имам Вяра! Дай я на неверниците, на тези, които все се съмняват, дори и в близките си, на тези, които не вярват дори на себе си и на възможностите си. Аз ги познавам, виждала съм ги и все още ги виждам. Те са лъгани много, те лъжат много и затова са изгубили вяра във всичко и във всички. Страх ги е да живеят в истината и истински, страх ги е да не бъдат измамени отново. Дай им реален и честен Живот и напълни сърцата им с топлина, моля те!!!
Имам Доброта! Дай я на лошите, на тези, които убиват, крадат и изнасилват, на тези, които се продават за шепа или за цял куп материални блага. Аз ги познавам, виждала съм ги и продължавам да ги виждам. Те са изгубили себе си, собствената си същност, подлъгали са се и са забравили добротата си вътре, дълбоко в себе си. Припомни им кои са, върни им съвестта и чувството за вина, моля те!!!
Имам Любов! Дай я на необичаните и на необичащите, на тези, които никога не са я изпитвали и на тези, които многобройно са я губили. Аз ги познавам, виждала съм ги и ги виждам. Техните сърца са празни, или наранени и кървящи, или пък лепени и шити. Те не знаят как да намерят любовта, какво да правят с нея и как да я задържат. Покажи им, че тя е навсякъде около тях, отключи сърцата им и им помогни да я открият и да ги изпълнят с нея, моля те!!!
Имам Щастие! Дай го на нещастните, на тези, на които все им липсва нещо. Дай щастие на всички хора, за да започнат да ценят това, което имат и притежават и то да им бъде достатъчно, за да са истински щастливи и добри и така да направят света едно прекрасно място за живеене, моля те!!! („Всеки щастлив човек е добър, но не всеки добър човек е щастлив” Оскар Уайлд)
Дядо Коледа, аз обичам Коледа, винаги съм обичала този празник. Елхата, украсата, блещукащите лампички, мириса на портокали и канела, еуфорията. До скоро си мислех, че няма човек, който да не харесва Коледа, този толкова светъл, чист и уютен празник. Но преди две години се срещнах с един такъв човек, една позната, колежка, която още през есента беше започнала да пее коледни песни. Колко хубаво, празнично, ето че духът на Коледа бе в нея и през есента. Да, но не. На въпроса „Харесваш ли Коледа?” и очаквания от мен положителен отговор, останах смаяна и безмълвна. „Не, не я харесвам” – каза тя. „Защо?”- беше следващият бърз въпрос от моя страна. „Защото не всеки има възможността да получи подарък” – каза тъжно тя. Тази жена с психически проблеми, тя бе по-мъдра и по-умна от мен. Тогава се замислих колко права е тя и как аз греша, че Коледа е прекрасен ден. И от тогава заобичах по-малко този празник, защото дори и на него не всеки е щастлив. Затова Дядо Коледа те моля от все сърце, дай подаръци на всеки един – и послушен, и непослушен, за да може поне веднъж годишно да няма нещастни и тъжни лица и очи, изпълнени със сълзи!!! Помоли политиците и бизнесмените, нека те бъдат твоите помощници и не оставят нито едно семейство без дар!
) )
Благодаря ти, Дядо Коледа!!! Ти все подаряваш подаръци, а никой не подарява на теб, затова в Коледната нощ ще оставя и за теб нещо под елхата. Надявам се да ти хареса!!!
Майчина сълза
Заромоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне.
Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепери от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ?
Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Докато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.
Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пукнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.
Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
— Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
— Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! — промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна.
Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
— Ах, колко съм уморена! — въздъхна тя.
— Откъде идеш? — попита любопитно лястовичето.
— Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка: аз съм Сълза.
— Сълза ли? Каква сълза? — надигна се тревожно лястовичето.
— Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
— Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка.
— Къде е твоето лястовиче? — попита вятърът.
— Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато, в градината, където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя.
Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
— Благодаря ти, майчице! — прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.
Ангел Каралийчев
Уважаеми потребители , в очакване сме на един от най - светлите български празници - 24 май . С отварянето на тази тема бих искала да си припомним красотата на българското слово . Смятам ,че имаме повод за гордост и тук всеки може да сподели любими стихове или откъси от произведения на български автори . Благодаря на всички , които ще вземат участие ! Ще положа началото с едно от най - невероятните стихотворения в нашата литература .
Две хубави очи
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; – музика – лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! –
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…
Пейо Яворов
Човеците не виждали човек в човека,
а себе си в очите на човек.
Ако Нарцис бе погледнал отдалеко,
не би превърнал себе си в ковчег.
Но той обичал всичко огледално,
огледално виждал в огледален свят,
играел с отражения, и машинално,
сърцето си настроил като апарат:
С точни части и закони,
работещи в неписан ред,
оцветен в илюзии контур от мисли,
заплетени в неясен силует.
И когато огледално хора гледат,
в себе си... затворили очи,
намират бистри езера - победа -
да може Нарцис да се отличи.
Но езерото също нарцистично,
в погледа на Нарциса съзря,
себе си... и цялата си личност,
и влюби се...
във собствената си снага.
От жаждата за мъст замаян,
размъти езерото дъжд.
Нарцис се наведе над водата,
и езерото го погълна изведнъж.
Щеше ли да се огледа Нарцис,
в диамантените езерни води,
ако знаеше, че ще загине в мъки,
и няма пак единствен да се прероди?
Щеше ли да се изгуби сам, въвлечен,
във вълните му, като огледала,
ако знаеше, на дъното му вече,
лежат стотици други нарцисни тела...
И когато Нарциса потъна,
надолу в езерните дълбини,
усети като трап без дъно,
даже най- великите си дни.
Окалян в свойта уникалност,
не бил последен, нито пръв.
И разбра, че той- ловецът,
сам се е превърнал в стръв.
Приликата с всеки Нарцис,
сърцето му с куршум проби:
“Не съм единствен...” - си помисли -
и тази мисъл го уби.
Езерото го погреба мълчаливо.
От Нарцис не остана и следа.
Но езерото в миг замлъкна,
и зарови тайна под леда.
Не остана в езерото място,
за Нарциси и техните тела.
Душите им изгаснаха и то изстина.
А водите си превърна... в истински огледала.
След лед и студ, и неприветлив вятър,
плачът му повече го разкраси.
То замръзна, себе си да може,
и следващия Нарцис да спаси.
Нито Нарцис езерото заобича,
нито езерото Нарцис пожела.
Остана само спомен чужд, но личен,
за разни скрити, недовършени дела...
Твърде дълго дишали без въздух,
щом се гледат двама под вода,
един за друг и да не са, се търсят...
но някъде далеч, на свобода.
Чуват тихо ехото на Нарцис,
и егото на Нарцис ги влече,
за езерната тайна не говорят,
но дълбоко в себе си усещат, че,
там, където се оглеждат двама,
в зрителна измама,
спи ключът,
към счупеното в тях, което търси цялост...
Но не искат да го будят...
и питаш ли ги, ще си замълчат.
Е.С.
Когато те обидят, не тъжи. Обидни думи не изричай.
Дори да чуеш и лъжи. Недей да мразиш, а обичай.
И в най-голямата беда, намирай изход и успявай.
Дори за ножа ти в гърба, забравяй бързо и прощавай.
Пълни сърцето си с любов. Любов на другите дарявай.
Бъди за помощ винаги готов. Но никога не наранявай.
Доброто в себе си търси. Не мисли:"Животът е коварен."
Където и какъвто и да си. Знай, че трябва да си благодарен.
Върви по пътя и учи. Напред и никога не спирай.
Бъди с отворени очи. Любов и щастие намирай.
Хайде да си помълчим за нещо
Разкажи ми днес,
какво се случи.
После аз ще ти разкажа.
Колкото и да е скучен,
разговор не ще откажа.
После ще се разделим.
Аз - наляво, ти - надясно,
с други за да споделим...
същото.
Пределно ясно.
Накъдето и да тръгнеш,
всеки... вечно... всичко знае.
Скрит зад толкова лъжи,
сам едва ще се познае.
Тъжен, показен театър,
е когато си говорим,
просто, за да духа вятър.
По-добре да си спестим,
следващото изречение,
че да не настине някой,
в суетата на това течение.
И дано до там не стигна,
твърде груба да звуча,
но от цялото говорене...
само искам...
с някой да си помълча.
Elleonora
Ти отмина (3) Сякаш сън, сякаш сняг, сякаш дъжд, сякаш пролет и есен, и зима... Твойта сянка над младата ръж се изви като кърпа синя. Непрежалена тъжна шега като яребица се заобажда. И една ароматна тъга почна лекичко да те възражда. Аз се спрях,аз се спрях и затворих очи, вероятно да те преживея. А душата виновно, виновно мълчи само сянката мина през нея. Само вятърът, вятърът вейна едва, пиле някакво изписука. Ах каква,ах каква синева сме забравили някога тука. Синева,синева...
Седем нощи легнаха си, тъмнокоси. Седем синеоки дни искряха. И вихрушки седем, боси легнаха под тъжната ми стряха. Седем щори вдигнах да те видя. Седем пътища към теб пребродих. И простих горчилки и обиди, и на колене сега се моля!
.
Ноември е тъга... Небето слиза,
и ляга като куче пред вратата...
Ех, де да можех... някак да ти близна -
така, съвсем по кучешки, ръката...
Така, по кучешки... да можех само
с очи да кажа колко те обичам...
Да сложа лапи две на твойто рамо...
След стъпките ти... да изтичам.
Да можеше - по кучешки покорно -
в нозете ти да заскимтя - щастливо...
Но гордостта... човешката ни гордост -
убива всичко между нас... Убива...
А можеше... в мълчание да близна -
по кучешки ръцете ти - и двете...
Но думите - куршумите - излизат...
И се забиват! Право във сърцето.
А можеше - със лай да ти разкажа,
че са излишни думите - куршуми...
С тях Егото ни си придава важност...
Когато любовта... е помежду ни...
Навярно за това... небето слиза,
и ляга - като куче - пред вратата...
Да можех! Но - не мога! Да ти близна
така, съвсем по кучешки... ръката...
Навярно за това... дъждът не спира
да чука по стъклата с думи тежки...
По кучешки... животът ни събира...
Разделяме се после... по човешки.
ХИПОТЕЗА
Ние били сме, казват, звездна материя –
късчета слънце…
Как да повярвам!
Аз усещам в душата си цяла империя,
дето лъч не прониква и царят е варварин!
Моят живот е едно непрестанно усилие
да го дебна отблизо,
да му стягам юздите.
Ближните даже не подозират, милите,
под смеха ми какво, всъщност, е скрито.
И наричат ме… слънчева…
Дали не е истина?!
Щом тъмното в мене за тях е незримо?!
Щом ги обичам и светло, и искрено?!
А пък тъмни петна и слънцето има!
Н. З.
Писмо до Дядо Коледа
) )
Пише Ти едно пораснало дете все още вярващо в Коледния дух и в чудесата! Благодаря Ти, че те има и че сгряваш детските души и сърца!
Аз не бях много послушна тази година, и предната, и по-предната също. С умисъл или не, наранявах хората, които обичам, а в края на годината, под Коледната елха, намирах подаръци от тях, и от теб може би. Какъв парадокс, нали?! Празниците се оказват моментите, в които откриваш кой те обича истински и въпреки (не заради) това, което си. Зад подаръците и усмивките разбираш колко богат си с хората до себе си. И тогава не ти трябва нищо друго – щастлив си, че ги има, че са до теб и това е всичко, от което имаш нужда!
Дядо Коледа, аз не искам нищо за себе си, аз имам много. Нямам всичко, но имам достатъчно. Затова те моля, дай на тези дето нямат това, което имам аз.
Имам най-важното – ЗДРАВЕ! Дай го на болните от тежки и по-леки болести, особено на децата. Дай го на познатите и на непознатите ми и ги дари също така с дълголетие. Пази здравите от болести, защото болестта е най-коварното нещо. Аз я познавам, виждала съм я и продължавам да я виждам. Тя не прощава на никого – нито на послушен, нито на непослушен. Тя отнема животи, погубва младост и усмивки. Усмири я и я изгони, моля те!!!
Имам Семейство! Дари самотните с другари, вдовците и вдовиците със спътници в живота, но най-вече дари изоставените деца и децата без родители с майчина ласка и бащина подкрепа! Аз ги познавам, виждала съм ги и продължавам да ги виждам. Те са плахи, с тъжни очи и празни сърца. Те протягат ръце към всеки непознат с едничката надежда да ги гушне и да ги задържи в прегръдката си завинаги! Изпрати на всяко детенце по един такъв „непознат”, моля те!!!
Имам Храна! Дай на гладните стомаси хляб, а на гладните души – просветление! Аз ги познавам, виждала съм ги и продължавам да ги виждам. Първите са кльощави, мърляви и дрипави, ровещи в пръстта, търсещи храна, но с пълна душа. А вторите са дебели, с лъскави обувки и с още по-лъскави коли, организиращи пиршества за залъгване на съвестта, но с празна душа. Дай от първите това, което липсва на вторите и обратното. Направи така, че в света всички да са равни, да няма бедни и богати, моля те!!!
Имам Късмет! Дай от него на онеправданите, на тези, които вярват, че петък 13ти носи лош късмет, на тези, които не минават под стълба и заобикалят пътя на черната котка, на каръците и мислещите се за такива. Аз ги познавам, виждала съм ги и ги виждам. Те са отчаяни и заблудени. Покажи им пътя, красотата на вървенето по него, въпреки бодличките тук и там и светлината в неговия край. Отстрани суеверието им и ги дари с кураж, моля те!!!
Имам Вяра! Дай я на неверниците, на тези, които все се съмняват, дори и в близките си, на тези, които не вярват дори на себе си и на възможностите си. Аз ги познавам, виждала съм ги и все още ги виждам. Те са лъгани много, те лъжат много и затова са изгубили вяра във всичко и във всички. Страх ги е да живеят в истината и истински, страх ги е да не бъдат измамени отново. Дай им реален и честен Живот и напълни сърцата им с топлина, моля те!!!
Имам Доброта! Дай я на лошите, на тези, които убиват, крадат и изнасилват, на тези, които се продават за шепа или за цял куп материални блага. Аз ги познавам, виждала съм ги и продължавам да ги виждам. Те са изгубили себе си, собствената си същност, подлъгали са се и са забравили добротата си вътре, дълбоко в себе си. Припомни им кои са, върни им съвестта и чувството за вина, моля те!!!
Имам Любов! Дай я на необичаните и на необичащите, на тези, които никога не са я изпитвали и на тези, които многобройно са я губили. Аз ги познавам, виждала съм ги и ги виждам. Техните сърца са празни, или наранени и кървящи, или пък лепени и шити. Те не знаят как да намерят любовта, какво да правят с нея и как да я задържат. Покажи им, че тя е навсякъде около тях, отключи сърцата им и им помогни да я открият и да ги изпълнят с нея, моля те!!!
Имам Щастие! Дай го на нещастните, на тези, на които все им липсва нещо. Дай щастие на всички хора, за да започнат да ценят това, което имат и притежават и то да им бъде достатъчно, за да са истински щастливи и добри и така да направят света едно прекрасно място за живеене, моля те!!! („Всеки щастлив човек е добър, но не всеки добър човек е щастлив” Оскар Уайлд)
Дядо Коледа, аз обичам Коледа, винаги съм обичала този празник. Елхата, украсата, блещукащите лампички, мириса на портокали и канела, еуфорията. До скоро си мислех, че няма човек, който да не харесва Коледа, този толкова светъл, чист и уютен празник. Но преди две години се срещнах с един такъв човек, една позната, колежка, която още през есента беше започнала да пее коледни песни. Колко хубаво, празнично, ето че духът на Коледа бе в нея и през есента. Да, но не. На въпроса „Харесваш ли Коледа?” и очаквания от мен положителен отговор, останах смаяна и безмълвна. „Не, не я харесвам” – каза тя. „Защо?”- беше следващият бърз въпрос от моя страна. „Защото не всеки има възможността да получи подарък” – каза тъжно тя. Тази жена с психически проблеми, тя бе по-мъдра и по-умна от мен. Тогава се замислих колко права е тя и как аз греша, че Коледа е прекрасен ден. И от тогава заобичах по-малко този празник, защото дори и на него не всеки е щастлив. Затова Дядо Коледа те моля от все сърце, дай подаръци на всеки един – и послушен, и непослушен, за да може поне веднъж годишно да няма нещастни и тъжни лица и очи, изпълнени със сълзи!!! Помоли политиците и бизнесмените, нека те бъдат твоите помощници и не оставят нито едно семейство без дар!
Благодаря ти, Дядо Коледа!!! Ти все подаряваш подаръци, а никой не подарява на теб, затова в Коледната нощ ще оставя и за теб нещо под елхата. Надявам се да ти хареса!!!
Майчина сълза
Заромоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне.
Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепери от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ?
Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Докато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.
Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пукнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.
Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
— Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
— Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! — промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна.
Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
— Ах, колко съм уморена! — въздъхна тя.
— Откъде идеш? — попита любопитно лястовичето.
— Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка: аз съм Сълза.
— Сълза ли? Каква сълза? — надигна се тревожно лястовичето.
— Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
— Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка.
— Къде е твоето лястовиче? — попита вятърът.
— Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато, в градината, където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя.
Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
— Благодаря ти, майчице! — прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.
Ангел Каралийчев
⭐
Обичам огънят в камината да свети,
дъха на баница с късмети,
на старо вино и ошав
и искам вий да сте щастлви!
И всички да живеем дружно –
повече не ни е нужно!
ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА СЪС ЗДРАВЕ И ЩАСТИЕ!!!
⭐